Животът е фарс, който всеки е принуден да изпълнява ~ Артюр РЕМБО
(Rimbaud, aged 17, by Étienne Carjat, probably taken in December 1871)
Историците на френската лирика причисляват Артюр Рембо към кръга на така наречените “прокълнати поети ”. Той е един от най-великите представители на първото потомство френски символисти. Виктор Юго го назовава „ невръстния Шекспир ”, а за всички, осведомени с творчеството му, той е лирика с тежки думи. Първите си стихове написа едвам на 15, отхвърля се от поезията едвам на 19, като цялото му литературно дело е основано в този къс интервал.
Външно е нежен, с нежните черти, само че в себе си таи бунтарът на поезията от XIX-ти век. Неговата лирика внася протест във всяка симетрична хубост, във всяка мелодична музика – с цел да включи в себе си законите на една нова хубост и ритъма на една нова музика: хубостта на контрастите. Неспокоен дух, живеещ на „ приливи и отливи “, опиващ се от „ величествения безпорядък “, Рембо е нещастен друмник до последните си дни. Не единствено гениалността на поезията му, само че и неочакваната му поява, странното държание и загадъчното изгубване от литературата, неналичието на навременни изявления, тъмните моменти от живота му – доизграждат загадъчността към личността му. Умира на 37 години като пред свещеника, който го изповядва, се отхвърля от всичко, което е писал през младостта си.
Рембо е един от първите, които предусещат, че доста скоро поезията ще се гради върху дръзкото предизвикателство на наследените обичаи, върху гневното рушене на блудкавата прочувственост и сладникавата лиричност. Смята се, че е един от най-талантливите продължители на някои от поетическите правила на Бодлер. Става подстрекател на доста модерни актьори, измежду които и Джим Морисън. Приживе няма издадена стихосбирка. Чужд и неясен за времето си, бива оценен половин век по-късно.
(Debra Styer, Arthur Rimbaud, 2015)
ПРЕХЛАСНАТИТЕ
Черни измежду снега на тротоара
в ниското прозорче, цяло в пара,
с взор засиял,
пет дечица небогати на колене
гледат по какъв начин хлебарят със сумтене
меси хляба бял...
Гледат жадно мазната тепсия,
по какъв начин ръката пухкава гласи я
в дупката с жарта.
Слушат хляба мек с коричка тънка,
а хлебарят муден нежно мрънка
с лъснала уста.
Сгушени, снегът леден ги ръси,
само че разнежва ги пещта с дъха си –
топла като гръд.
Ето и готовите франзели –
като козунак побронзовели –
сладостно димят.
Пее хлябът, струпан до тавана,
и щурче рева си спокоен подхвана
в сънен полумрак;
тая топлота им вдъхва сили –
в жалките си дрипи са се свили,
а се радват отново,
мънички Исусовци в звездички,
и в фантазиите си съзират всички
толкоз неща,
и с муцунки в черната решетка
те скимтят и всеки взор светка,
зъзнат, само че в нощта
думите валят като молитва
и към светли висини тя литва,
а пък те стоят,
не усещат те, че на снега са
и че вятър дрипите им къса
и боде студът.
Превърнах се в баснословна опера. Видях, че всички
същества са под съдбовния знак на щастието: действието
не е животът, а метод да се пилее някаква мощ. И неспокойствие.
Моралът е слабостта на нашия мозък.
На всяко творение – мислех си - му подхождат още няколко
други живота.
(Reginald Gray's portrait, 2011)
ЗЛОТО
Дордето храчките си кървави картечът
по синьото небе пилее, засвистял;
зелени, алени се блъскат и си пречат,
и падат ротите за своя лицемерен Крал;
дордето лудостта стотици хора мели,
в димяща купчина да ги трансформира, в прахуляк –
о, небогати мъртъвци в трева, измежду задух и трели;
Природо, ти нали си майка и на тях! –
с подигравка Господ-Бог касапницата гледа
измежду сърма, злато, пушек и аромат на тамян;
и дреме в люлката на псалмите приспан,
само че завчас буди се, щом влезе майка бледа
и цяла в печал и в сълзи извади отново
от свойта кърпичка последния петак.
Потъвах в съня за по няколко дни и пробудил се, продължавах
най-тъжните сънища. Бях към този момент узрял за края и по път, изпълнен
с рискове, моята уязвимост ме водеше към рамките на света и
Кимерия, родината на мрака и вихрите.
Трябваше да пътувам, с цел да разпръсна всички магии,
стълпили над моя разум. Над морето, което обичах -сякаш
трябваше да измие от мръсотиите, - виждах по какъв начин се издига избавителният кръст.
Бях анатемосан от небесната дъга. Щастието беше моята обреченост, моите
скрупули, моят червей: животът ми постоянно ще бъде прекомерно безконечен,
с цел да бъде жертван на силата и хубостта.
Изображение (заглавно): David Wojnarowicz
